Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

В средата на седмицата българските вестници бяха развълнувани от една поучителна история, разиграла се на берлинските улици: българският посланик в Германия, Николай Апостолов (онзи същият, дето викаше на немския външен министър „Йошката“), шофирал в пияно състояние и не само че не спрял пред стопиращите го полицаи, ами минал през крака на един от тях. Добре че полицаите сгафили и турили белезници на посланика, та сега външно министерство може да протестира: санким, как си позволявате да го задържате, амчи той има дипломатически имунитет. Дипломатическият имунитет, от друга страна, не се дава за да газиш полицаи, но поне можем да сме спокойни, че и немците на свой ред са се издънили. Оня ден си говорихме за това с един приятел, той предложи лесно решение на проблема, както навремето, когато в африканската република Гана изяли посланика на Федерална Република Германия и ганайското правителство предложило в замяна и немците да изядат техния. Тук не е толкова страшно, никой никого няма да изяжда, просто и ние ще предложим на немската посланичка да мине с автомобила си през крака на някой български полицай. Те, нашите полицаи, и без друго са свикнали, имаше разни депутати, които бяха усвоили навика да ги газят и да ги правят на кълбета.          Българският посланик в Германия Николай Апостолов е една от големите загадки на българската държавническа мисъл. Кому е толкова нужен този човек, кого държи с компромати, не мога да разбера, но факт е, че той вече седем години си седи в Берлин и се отдава на любимите си занимания, върши гаф след гаф, но никой не се сети да го отзове оттам, барем да не излага България. Абсурд отвсякъде, но неслучайно някои наричат нашето мило отечество Абсурдистан. Абсурдистан се характеризира с абсурдистка култура и тази култура неслучайно се администрира от поредния абсурден държавен чиновник. Чиновник, ама не какъв да е. Субсидиите, давани от подопечното му министерство, той възприема като свои лични пари, които раздава от джоба си, а себе си комай има за чистото олицетворение на абсурдистанската култура. Навярно е така. Защо, ще попитате, се сетих за този абсурден чиновник? Не, той, за щастие, не е газил полицаи, само дето най-сетне осъществи заплахата си и окончателно изхвърли един вестник от заеманото от него помещение, собственост на въпросното абсурдистанско министерство. Вестникът се казва „Култура“. Сигурно има нещо знаменателно в това, че министерството на културата воюва с вестник „Култура“. Сигурно има нещо знаменателно в думите на министъра, че искал да остане в историята като министъра, закрил вестник „Култура“. Сигурно има и нещо знаменателно в обяснението, дадено от министъра пред главния редактор на вестника: „Ако вие сте наемател в моето жилище, аз винаги мога да ви помоля да напуснете.“ Демек, помещението на министерството, министерството съм аз, помещението е мое, ще правя с него каквото си поискам. Сигурно има нещо знаменателно, ама знамението май не го разпознават там, където трябва. Абсурдният министър си прилича с абсурдния посланик. И двамата считат, че държавният пост им дава неограничени лични права и те могат да го използват за собствени развлечения: кеф ти газиш полицаи, кеф ти гониш вестници, супер. И в двата случая абсурдистанската мистерия е в какво се корени невъобразимото упорство на техните преки началници да ги помолят да освободят заемания пост, от който вършат само поразии. Тайна сия велика ест. Навярно е желание да се положат основите на някаква хубава абсурдистанска традиция. Тъй де, що е култура без традиции? И ако традициите ви се виждат абсурдни - хич и не се чудете.         02.10.2004 г.       ---     * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.