Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

Да си призная, до вчера вечерта въобще не бях решил за какво ще бъде днешният ми коментар. Тогава обаче видях на масата вкъщи да се търкаля петъчният „Монитор“, взех го да го разгледам и какво веднага ми грабна окото - на първа страница редакционен коментар от Петьо Блъсков, озаглавен: „Тъпо, другарю президент!“ Чета аз, чета, и почвам да се чудя дали не халюцинирам. Чакайте и на вас да ви прочета как само започва, да видим какво ще кажете: „Вашето изказване отпечатано в „Труд“ е тъпо, другарю президент“. (След „изказване“ трябва да има запетая, ама я няма). „Тъпо е, защото показва, че в комунистическия ви мозък има тежки рецидиви от миналото...“ И така нататък. Към края на бележката читателят почва да разбира за какво бае Петьо Блъсков: недоволен е, че президентът защитил конкурентния вестник. Отношенията между Петьо Блъсков и Тошо Тошев мен лично въобще не ме интересуват. Казусът със съдебното дело срещу „Труд“ също не ме интересува. Какво бил казал президентът по повода - и това не ме интересува. Но има нещо в случая, което ме гръмна - и това е тонът на редакционния коментар. Този тон може да се дължи на лично отношение към реалния човек, заемащ поста президент, а може и да се дължи на неспособност да се разграничи човека от институцията. Но във всеки случай той засвидетелства тотално неуважение именно към институцията президент. Неуважение, което човек с елементарна култура и чувство за отговорност не би трябвало да демонстрира по такъв начин. Здравословната ирония към институциите е едно - тя е привилегия на свободния човек. Дебелашкото публично охулване е съвсем друго, и е привилегия на друг тип хора. Човекът Петьо Блъсков може да мисли каквото си иска за човека Георги Първанов. Но главният редактор на вестник „Монитор“ не може да държи такъв тон на президента на републиката. Или поне не би трябвало, ако иска някой да го взима на сериозно. Отделен въпрос, че той може би не иска да го вземат на сериозно. Може би му е страшен кеф да прави евтини скандали. Българската преса така или иначе се е специализирала в това.          Не знам защо изприказвах толкова много думи, когато въпросният редакционен коментар може да бъде обобщен с една-единствена дума. Думата е „простотия“. При това агресивна, войнстваща простотия. Нахъсана, нахакана, нафукана простотия. Простотията, с която аз поне не мога да се примиря. А вие?         18.09.2004 г.       ---   * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.