Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

През изминалата седмица във вече отпускарски настроените литературни среди взе, че избухна скандал. Причини го една публикация в литературния сайт „ЛитерНет“. Става дума за поемата на Владимир Сабоурин „Йожени или новата асамблея Знаме на мира“, която съдържа по груба сметка 4509 стиха и се занимава основно с това да оплюва и съвсем буквално да псува редица български поети, писатели и литератори. На пръв поглед - забавна работа. На втори поглед обаче цялата тази грандиозна псувня повдига редица проблеми.          Няма да ви цитирам най-характерните пасажи от поемата, защото не съм уверен, че законът ми позволява да употребявам такъв език в ефир. Уверявам ви, обаче, че е наистина цветиста. Онзи ден научих, че тя е била специално обсъждана на литературния салон, който Александър Кьосев провежда у дома си, и там авторът обяснил, че по този начин е обезсмъртил споменатите писатели и ги е вкарал във вечността. Поетът Ани Илков, от своя страна, изрекъл сума ти суперлативи за поемата и си признал, че винаги е искал да напише нещо такова, но не му достигала смелост.          Де го чукаш, де се пука.          Не е изненадващо, че Ани Илков е харесал поемата, понеже за разлика от всичките напсувани вътре литератори, той самият е сравнен с Христос. Доколкото разбрах, върнал на Владимир Сабоурин жеста, като го сравнил него пък с Джеймс Джойс. Е, аз нямам честта да познавам лично господин Сабоурин, освен това съм само на 23 и това ме прави все още новак в литературата - та навярно тези две обстоятелства са ме спасили от опасността и моето име да бъде спомената в този хулителски речник на новата българска литература. Затова ми се струва, че мога да говоря що-годе обективно, доколкото това е възможно.          Преди всичко, стъписах се, когато осъзнах чудовищния размер на това творение. Признавам си, не съм подозирал, че може да се напише подобно нещо. Още по-малко съм подозирал, че авторът му би могъл да го прати за публикация. Докато четях, известно време се забавлявах от псувните по адрес на всеки срещнат, както и от агресивния псевдо-шопски език, който поемата удържа дори когато говори за немска философия и средновековна провансалска поезия. Но в един момент просто ми стана досадно. Май някъде при тирадата за Надежда Радулова.          Какво е всъщност според мен жалкото и отвратителното в тази поема? Не е нито вопиющото комплексарство, нито тоталната липса на мяра - в края на краищата, тъкмо тези два фактора са дали живот на доста голямо количество добра поезия откакто свят светува. Не и ставащият неимоверно досаден цинизъм. Не е и агресивният нихилизъм, който навярно ще подразни редица по-патриотарски настроени читатели. В българската поезия си имаме патриотизъм с излишък, време е и за малко нихилизъм. Другаде е проблемът. Проблемът е в откровената, трагикомична, жалка махленскост на цялото това нещо. Този потресающ текст от 4509 стиха създава впечатлението, че българските писатели са някакви квартални пичове и мацки, дето са се събрали в кварталната кръчма да се правят на велики, но не са пуснали вътре Владимир Сабоурин и затова той сега им отмъщава като драска мръсни надписи по стените. Невъобразимо махленско. И показателно за степента, до която българската литература се е затворила - не в кула от слонова кост, а в кварталната кръчма, където на няколко ракии си рисува някакъв свят, изолиран от външния, и само с него се занимава. Това, което се случва в българската литература, не стига навън. А това, което се случва навън - още по-малко стига до българската литература. В поемата на Сабоурин има един рефрен: „Аз не съм български поет, селянчета“. Нима? Не бих могъл да си представя такава поема в друга литература, освен в българската. И кой друг ще я прочете, освен пряко ангажираните в тая същата литература?          Така че това е жалкото и гнусното в цялата работа. А тъжното е, че в поемата има и много силни моменти, късчета страшно стойностна поезия, която прави силно впечатление със задъхания си ритъм, с агресията си, със смелостта си, с отчаянието си. Само че тези моменти се губят в общия водопад от махленски псувни. И този сюжет е обусловен от състоянието на българската литература в момента. Те това е махалата.         10.07.2004 г.       ---   * Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.