Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

 

ДЕВЕТИ ДО ДУПКА

 

 

Ангел Игов

 

         Уважаеми сънародници! От името на Отечествения фронт ви известявам, че тази нощ в 3.00 часа, по волята на народа и зарад добруването на нашето отечество, действащото правителство бе лишено от своите правомощия. Цялата власт премина в ръцете на Извънредния пълномощен комитет, съставен от Марин Бодаков, Борис Попиванов, и Ангел Игов. Призовават се гражданите да запазят спокойствие. На 11 септември, от 11 часа ще се проведе първият свободен митинг пред сградата на радио „НЕТ“...
         Всъщност обаче от истинския Девети септември минаха вече шейсет години и по този случай българският парламент взе даже, че гласува декларация, в която се обяснява на невежия народ какво трябва да мисли за тази дата. Самата идея за подобна декларация е нелепа. Нелепа, че и абсурдна: значи ей-сегичка парламентът ще гласува една декларацийка, в която ще ни каже що е то Девети септември и всичко вече е ясно. Моите уважения, но аз нямам тоталитарна школовка и не съм свикнал държавата да ми казва какво да мисля. Да не говорим, че някои твърдения в декларацията са меко казано неточни от историческа гледна точка. Отделянето на България от т. нар. „европейско семейство“ и налагането на толкова спорния политически режим, се случва не през 1944, а две години по-късно; и през тези две години България изживява един от няколкото си мижави периода на относителна демокрация за по-голямата част от ХХ век. А иначе Девети септември не може да бъде нито заклеймен, нито оправдан, просто защото е амбивалентен. И амбивалентността му не идва само от различното му значение за „червени“ и „сини“ или - както забелязваше един форумец в „Сега“ - за „деветосептемврийци“ и „деветоюнци“. Работата е там, че от Девети септември следват ужасно много неща. Някои от тях - несъмнено ужасни, и по тази причина е най-малкото неуместно това събитие да се отбелязва като празник. Но около него продължават да витаят митове - едните сини, другите червени - а твърде много неща се премълчават. Например факта, че съдилища от типа на Народния съд е имало след войната навсякъде из Европа. Например факта, че превратът на Девети септември е извършен не от някакви току-що слезли от гората изгладнели шумкари, а от българската армия - и с подкрепата на цялата нелегална опозиция, която далеч не включва само комунистическата партия.
         Как се справи българската преса с Девети септември? В „Сега“ материалите, посветени на светлата дата, бяха по-скоро в броя от осми септември, където имаше коментари на Ивайло Дичев и Димитри Иванов. И двамата се опитват да обхванат противоречивостта на Девети. Направи ми впечатление, че Ивайло Дичев гледа на тоталитарния период както човек обикновено гледа на юношеството си: с ирония, но и с носталгия. Но във всеки случай, пише за „своя“ тоталитаризъм. Други биха могли да го оборят с текстове за „своя“ тоталитаризъм. А аз вярвам, че можем да мислим „тоталитаризма“ само ако най-сетне го направим „несвой“, ако окончателно го ситуираме в едно неутрално минало. При положение, че времевата дистанция е все още малка, единственият изход е да си наложим мисловна дистанция. Неспособността да направим това говори само за незрялост. И неслучайно от деветосептемврийския брой на „Сега“ разбираме, че в парламента депутатите взаимно се обиждали на „фашисти“ и „убийци“ по повод въпросната дата. Днешният брой на „Сега“ продължава темата с репортаж за различните мероприятия на Девети и с едно есе на Александър Кьосев, в което се очертават социологическите типове „празнуващи“. Много е вярно наблюдението, че повечето, които изрично не празнуват Девети (Иван Костов, Евгений Дайнов, Съюзът на репресираните), фактически пак го празнуват, но с обратен знаменател.
         Какво написа „Дума“ няма да преразказвам, защото всяко изречение си струва - мога да си запълня цялото предаване като ги чета. Отдавна не бях разлиствал този вестник, но той явно окончателно се е ориентирал към една конкретна целева група и е непроницаем за всички други.
         В „Труд“ на самия Девети две страници, посветени на Девети септември, които са рамкирани от текстовете на Искра Баева и Георги Бакалов. Както би могло да се очаква, и двамата правят плах опит за безпристрастно осмисляне на събитието и на последвалата смяна в политическата система. Искра Баева се справя малко по-добре, макар че отделя доста по-голямо място на положителните аспекти, отколкото на отрицателните. Георги Бакалов ме разочарова с очевидните си неточни и некоректни изявления. Твърдението, че по-голямата част от българския народ е пострадала от промяната на Девети септември, е по-скоро спорно. Колкото до осъждането на преврата с думите: „В цивилизованите страни политиката на правителствата се променя с избори и други легитимни средства, а не с въоръжени групи и терористични действия, дирижирани от чужда страна“ - проф. Бакалов не уточнява как се провеждат избори по време на война и при действаща забрана на политическите партии. То тогава и французите щяха да свалят колаборационисткия си режим с избори, и нямаше да разстрелят водачите му - ама май не стана така.
         Бедата е, че все още хората, които се заемат да говорят за Девети септември, го правят от своята лична позиция, изхождайки от собственото и на близките си битие по времето на тоталитаризма. Още по-лошо е, когато си го признават без капка свян. В същия брой на „Труд“, в интервю с Надежда Михайлова, на въпроса „Ще намерите ли сили да поздравите българите, за които 9 септември е светла дата?“, лидерката на СДС отговаря: „Оценката, която аз като политик давам на този ден, е свързана с родовата памет на моето семейство, близките и приятелите ми.“ На това какво да му коментираш? Надличното продължава да е недостъпно за българските политици. Това се вижда и от другата страна на деветосептемврийската барикада. Празнуваха онези, които имат хубави спомени. Протестираха онези, които имат лоши спомени. Но все по-голяма част от българското население вече няма никакви спомени от този период. И ако разбере за какво са излезли тия хора на улицата - най-много да се изсмее.

 

 

 

 

11.09.2004 г.

 

 

 

---

 

* Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.

Електронна публикация на 11.09.2004 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]