Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

 

ЗЕЛЕНО СУКНО

 

 

Ангел Игов

 

         Какво да ви разкажа днес? Ще ви разкажа за Събора на българската книга в музея „Земята и хората“. Започвам с един детайл от обстановката, който мен ме накара още с влизането си да повдигна вежди: масата, на която седяха четящите, представящите, водещите и така нататък, беше покрита с класическо зелено сукно, наредените насреща столове пък бяха тапицирани с червен плат - точно както би трябвало да изглежда едно „поетично четене“ по стандартите на зрелия соц. Не че в това принципно има нещо лошо, по-скоро е забавно. Показателно е, обаче, че тъкмо такова оформление е хрумнало на организаторите от Министерството на културата. Показателно е също, че това оформление мен ме учуди, когато го съпоставях със стиховете от първото четене, на което присъствах - на поетите, сложени в графата „млади“. Но пък същото това оформление, с представителните червени столове и бюрократичното зелено сукно, ми се видя съвсем на място, като слушах следващото четене, на което присъствах - четене на авторите от привлекателно кръстения поетичен кръг „Читалище“. Като се заредиха едни ми ти вълнуващи, проникновени лирични изстъпления в класически стих, от ония, за които една все още съществуваща критическа традиция е готова да сипе епитети като „искрено“, „дълбоко преживяно“, „автентично“, „изстрадано“, „българско, изконно българско, изникнало сякаш из дълбините на българската душа".... Изслушах към пет такива поетични бисера и си тръгнах. Но любопитното беше как авторите от въпросния поетичен кръг полагаха всички усилия да си внушат, че тяхната „автентична“ и „дълбоко преживяна“ поезия, обшита със зелено сукно, е толкова актуална и животрептуща, каквато е била преди четиридесет години, когато са чели пред пълни зали и пред възторжено задрямващите другарки и другари от партийното ръководство.
         Нямам нищо против тези поети: нека си пишат поезията, която харесват, защо да не пишат; щом искат, нека също се самозалъгват, че я харесват и други, освен тях. Абсурдното е, че макар на т.нар. Събор на българската книга да имаше и интересни неща, и представяния на ценни книги, фокусът падаше именно върху такива поети и такива мероприятия: двучасови рецитали на естрадни „априлски“ поети на фона на щандове с изложени книги, в заглавията на поне 70 % от които задължително присъстваше „България“, „българско“, „българи“... Или с други думи, не беше събор на българската книга, а събор на бъъъългарската книга.
         Любопитно, че организаторите се бяха опитали да заиграят с една силна нова тенденция: литературата в интернет-пространството. И затова бяха организирали представяне не на друго, ами на сайта "Буквите", в който редакторска намеса няма, всеки публикува на воля гениалните си творения; а още по-лошото е, че имаше и четене на таквиз гениални творения... Какво говори това? Говори, че организаторите разбират от нова българска литература толкова, колкото от топография на калимантанската джунгла. Някои хора продължават да си живеят в соца. И в това нямаше да има нищо лошо, ако тези хора не се опитваха да администрират българската култура според соц-разбиранията си. Не само чрез организиране на събори.

 

 

 

 

25.09.2004 г.

 

 

 

---

 

* Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.

Електронна публикация на 25.09.2004 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]