Мрежа

авторска рубрика на Ангел Игов, съвместно с радио „NET“ (106,9)

Литературен клуб | Мрежа | страницата на автора

 

СЛУЖИМ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ? - УРРАААА...

 

 

Ангел Игов

 

         През седмицата прочетох във вестник „Сега“, че според Стратегическия преглед на отбраната задължителна военна служба ще има до 2015, а не до 2006, както обещаваха всевъзможни министри и депутати доскоро. Друго, което прочетох в същата статия е, че няма възможност да се увеличат средствата за армията, така че парите за модернизация ще трябва да дойдат от икономии. Познайте от какво ще се икономисва...
         Но не за икономиите ще говоря. От години насам се опитвам да проумея феномена „задължителна военна служба“. Да си го обясня, да открия някаква логика в него. Не успявам. Не успявам да разбера защо един млад мъж, след като е завършил образованието си, и е готов да работи по специалността си и да гради живота си, е принуден да си вдигне багажа и да прекара от шест до осемнайсет месеца някъде в средата на нищото, обграден от мизерия, простотия и бронетранспортьори. Без правото да се занимава с това, което си е избрал. Без правото да издържа себе си и близките си. Без правото да бъде полезен чрез реалните си умения. Без правото на качествена храна. Без правото на лична хигиена. Без правото на социален живот. Без правото на секс - защо да не си го кажем? Ако има късмет този млад човек - ще оцелее. Ако няма - знаем колко жертви даде армията ни през последните години. В мирно време.
         Ще ми кажат, че в казармата се подготвят мъжете да боравят с оръжие в случай на война, в случай на „надвиснала заплаха над родината“. На първо място, това твърдение е невярно - почти никой от моите познати, минали през казармата, не може да борави с оръжие. Просто защото ТАМ не ги занимават с това. Занимават ги да пренасят тухли от единия край на плаца до другия и после обратно. За да се върши нещо, да не лентяйстват. Да не говорим, че благородното намерение да тикнеш оръжие в ръцете на един човек и да го научиш как да убива други човеци, на мен ми се вижда доста подозрително. Няма да се разпростирам на тази тема, защото тя е твърде широка. Но ще отбележа, че така прехвалената и обожавана „готовност да умреш за родината си“ е по дефиниция съчетана и с готовност да убиваш за родината си.
         Тук, разбира се, може да се възрази, че вече има и алтернативна военна служба, че пацифистите не се задължени да служат с оръжие. Но знаете ли какво представлява този вид служба? Тя е до три пъти по-дълга от обикновената и най-често ти дава възможността да се насладиш на някаква прелестна работа, като например санитар в моргата. Това не е никаква алтернативна военна служба. Това е наказание, че не си отишъл да те учат как да убиваш и как да местиш тухли. Това е и пропиляване на човешки ресурс, каквото е въобще военната служба.
         За консервативните, дисциплинирани, родолюбиви патриоти, моето мнение може да звучи някак разглезено. Ще кажат, ние защо не хленчехме, нали с готовност отидохме да служим на отечеството си? Но в днешно време, във времето, когато националните държави се разпадат, когато самото понятие „нация“ е под въпрос, когато по цял свят се случва тотална промяна на ценностите - какво означава в такова време да служиш на „отечеството“? Що е отечество? Защо това „отечество“ приема със стопроцентова сигурност, че „неговите“ граждани са готови - и длъжни - да му служат? Самото понятие „служба на отечеството“ в днешно време е етичен абсурд, и е абсолютно немислимо този абсурд да стои най-високо в йерархията на човешките ценности.
         Не искам да наранявам нечии патриотични чувства, нито пък да бъда разбиран погрешно. Харесвам тази страна, харесвам и езика, който говоря, и винаги съм изтъквал това както пред българи, така и пред чужденци. Но страната и езикът нямат много общо с държавното образувание, което се крие зад името „отечество“ и очаква от своите граждани да му служат. Или поне за мен нямат. Отказвам да направя равенството България = българската държава. Нещо повече, това равенство ми се вижда кощунствено.
         А ако някой все още е убеден в достойнството на задължителната военна служба - препоръчвам му да прочете разказа на Стоил Рошкев „Каква е тая смрад бе, господа?“ Има го в Интернет. После пак ще си говорим.

 

 

 

 

05.07.2004 г.

 

 

 

---

 

* Текстът е четен в предаването на автора „Всяка събота“ по Радио „NET“ (106,9) в събота от 11:00 ч.

Електронна публикация на 05.07.2004 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]